Аз не мога да разбера такова изкуство, което иска да налага, а не да възбужда. Такова изкуство посяга според мен само на себе си. То не е изкуство… Думите са на белетриста и драматург Петко Юрданов Тодоров.

В писмо до Иван Кирилов от февруари 1900 г. писателят отбелязва, че когато се критикува един писател, трябва да се имат предвид и достойнствата, и недостатъците му. „На критиката задачата е да обобщи, да изтъкне и очертай по-ясно литературния образ на писателя и да разтълкува, според своите разбирания и усещания, всички тъмни особености на известен автор“, пише той.

Димитър Шишманов казва за Петко Ю. Тодоров, че е от оная редица писатели, които са се гордеели с призванието си и не са считали, че е маниачество да се говори за литература. „С дългата брада, с бледния слаб лик, той ми напомняше някой монах от Възраждането, и мен се чинеше, че слушам неговата проповед. Проповед за мъките на словото“, отбелязва Шишманов.

„Не само ние, неговите връстници, но и по-възрастните от него изглеждаха много по-млади. Тая библейска осанка се отразяваше и върху духа му. Петко мислеше бавно, съсредоточен в мисълта си, и също тъй бавни говореше с един малко запънат и звуково еднообразен тембър. Когато речеше да повиши глас, а това ставаше твърде рядко, от гърдите му излизаха ноти на скриптящ дискант. Същите тия нотки прозвучаваха и когато речеше да се засмее високо“, гласят думи на Стилиян Чилингиров. 

По повод 100-годишнината от рождението на писателя Боян Ничев от Института за литература към БАН пише: „Петко Ю. Тодоров е може би един от малкото писатели, които са били предмет на най-противоречиви оценки - от най-възторжени, до рязко отрицателни. Него са го утвърждавали хора като Яворов и д-р Кръстев. Сравнявали са го с Ботев. Десетилетия наред е бил представителна фигура за литературата ни в чужбина. Имал е свои епигони у нас. Днес Петко Тодоров заема своето място в историята на българската литература като оригинален писател – хуманист, създател на лирични идилии и битови драми“.

ОЩЕ НЕЗАВЪРШИЛ ГИМНАЗИЯ ЗАМИНАВА ЗА ФРАНЦИЯ

Петко Ю. Тодоров е роден на 8 октомври 1879 г. (26 септември по стар стил – б.а.) в Елена в заможно чорбаджийско семейство с културни интереси, което е в роднински връзки с рода на Стоян Михайловски. През 1894 – 1895 г. учи в гимназията в Търново. Още незавършил гимназия през 1896 г. заминава заедно с брат си Христо в Тулуза, Франция, и постъпва в „Лисе насионал“. Петко Ю. Тодоров сътрудничи на френския вестник „Ла Депеш“, в който публикува статии срещу политиката на Фердинанд и Константин Стоилов, а също така и срещу руския император Николай II.

СЪДЕН Е ЗА ОСКРЪБЛЕНИЕ НА КОРОНАТА

През 1897 г. се завръща в България, като се установява в Русе. Заедно с Иван Белинов Петко Ю. Тодоров редактира в. „Законност“, където печата статии по обществено-политически въпроси. През 1898 г. заради възвание и публично изявление срещу княз Фердинанд I и правителството е съден за оскърбление на короната и оправдан поради малолетие. През 1899 г. в Еленското читалище Петко Ю. Тодоров произнася реч, в която нарича Фердинанд I „австрийски агент в България“. Подгонен от полицията, той е принуден да се укрива и бяга, тъй като е вече пълнолетен заминава за чужбина. Петко Ю. Тодоров следва право в Берн и литература в Берлин и Лайпциг, завършва през 1904 г. Докато учи в Германия се запознава с Александър Балабанов, Стилиян Чилингиров, Андрей Протич. Води оживена кореспонденция на френски, немски, английски и на всички славянски езици и общува с видни представители на европейската култура.

В началото на 20 в. Петко Ю. Тодоров постепенно се отдръпва от обществените борби. Обществените и естетическите му разбирания по това време са подложени на преоценка под силното въздействие на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев.

ПИШЕ ПЪРВАТА СИ ИДИЛИЯ ПРЕЗ 1899 Г.

Петко Ю. Тодоров започва творчеството си със социални разкази, по-късно твори в духа на индивидуализма. Той написва първото си произведение – очерк за живота на Иларион Макариополски, във второ отделение (втори клас). Още като ученик пише стихотворения, малки разказчета и скици, които печата в ученическите издания „Другар“, „Съвременна младеж“, а по-късно в сп. „Искра“, „Светлина“ и др. Някои от тях събира и издава в Търново в сборника „Драски“ (1894) под псевдоним Пенко. Втората му книга „Стихове на скучната лира“ излиза през 1895 г. под същия псевдоним. В Тулуза той продължава да пише разкази, които обнародва в сп. „Ново Време“, „Работнически вестник“, „Червен народен календар“ и др. 

В края на 1899 г. той написва първата си идилия – „Певец“. Петко Ю. Тодоров е автор и на идилиите: „Несретник“. „Райски ключар“, „Когато кокичето цъфне“, „Слънчева женитба“– в четири редакции, „Касандра“, „Спомени“, „В сянката на назарянина“, „От една дрипа“, „Елхи“, „От прозореца“, „Камъни“, „Двама“ – откъс от неизвестна идилия, бележки за преработка на идилията „Змейно“.

Свързва литературното си дело с кръга „Мисъл“. Създава специфичен жанр разказ идилия („Идилии“, 2 части, 1908 г.). В драмите си заимства от народните предания и легенди образи и конфликти, вплита в тях художествените си идеи. Негови творби са: „Несретник“, Гусларева майка“, „Зидари“, „Самодива“, „Страхил, страшен хайдутин“, „Невяста Боряна“, „Змейова сватба“, „Първите“, „А денят още свети в нощта“, „Късмет“ и др.

Автор е на разкази и очерци: „За правда“, „Защо не цъфнат пак цветята“, „Дремки“, „Сенки“, „Епилог“ – посветено на Пейо К. Яворов, очерк „Една“, „В Гетсиманската градина“, „Елмазът на Саид бей“. Петко Тодоров публикува и статии: „Толстой в България“, „Васил Стефанич“, статия върху политическото положение в Германия, „Стихията на художника“, превежда на немски, руски, полски, френски и сръбски език.

През 1905 г. по повод конгреса на Югославянските книжовници и публицисти на сцената на Белградския драматичен театър е поставена постановката „Страхил страшен хайдутин“.

ОБЩО 74 ПРЕДСТАВЛЕНИЯ ПО ДРАМИТЕ МУ СА ИГРАНИ В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР ОТ 1904 ДО 1970 Г.

Драматургията на Петко Ю. Тодоров се появява за първи път на сцената на Народния театър в първото десетилетие на 20 в. През 1906 г. по случай откриването на новата сграда на Народния театър по инициатива на проф. Иван Шишманов, тогава министър на народното просвещение, се провежда конкурс за българска пиеса, в който П. Тодоров участва с „Първите“. Пиесата е наградена заедно с драмите ­„Свекърва“ и „Отвъд“ от Антон Страшимиров. Тя е и първата българска творба, поставена на новата сцена през 1907 г. По решение на артистичния комитет постановката е възложена на Йозеф Шмаха. Разпределението на ролите е съобразено и с желанието на автора, което се превръща в традиция и при следващите постановки на неговите драми. В подготовката на спектакъла се включва самият Тодоров. През сезона 1907 – 1908 г. Йозеф Шмаха поставя „Зидари“ в нова сценична редакция. „Невяста Боряна“ (1907) е включена в репертоара на Народния театър по предложение на артистичния секретар Пейо Яворов. С тази пиеса той дебютира като режисьор през 1909 г.

През 1911 г. е премиерата на „Змейова сватба“ под режисурата на Пейо Яворов, която е четвърта постановка на поета. В ролите са Кръстьо Сарафов – Змея и Адриана Будевска – Цена. „Самодива“ е поставена за първи път в Народния театър през сезона 1920 – 1921 г. от актьора Стефан Киров.

Общо на сцената на Народния театър в периода 1904 – 1970 г. са изиграни 74 представления по драмите на Петко Ю. Тодоров.

ЗАПОЗНАВА СЕ С МАКСИМ ГОРКИ ПО ВРЕМЕ НА ЛЕЧЕНИЕТО СИ ОТ ТУБЕРКУЛОЗА

През 1912 г. Петко Ю. Тодоров се разболява от туберкулоза и заминава на лечение на остров Капри, Италия. Там той се запознава с руския писател Максим Горки, за който в писмо до д-р Кръстьо Кръстев Петко Тодоров пише: „Той ме прие извънредно любезно и крайно приветливо. Какъв прекрасен човек! Как предразполага със своите непринудени обноски и доброта. Впечатленията ми наистина са незабравими, неочаквани… Дълго беседвах с него предимно на литературни теми. Познавал Ботьова, Вазова, Пенча. Говори с любов за нас българите и за цялото славянство…“

Петко Ю. Тодоров умира на 14 февруари 1916 г. в Швейцария. Тленните му останки са пренесени в София през 1921 г.